Кочо

Иван Вазов

Кочо

O, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье! Епопея тъмна, непозната нам, епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести, с въстаници бодри и бащи злочести, които борбата в тез зидове сбра. Участта си всякой вече я разбра. Врагът от три деня наоколо храма гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама, ни бой, ни закани нямаха успех. Борците държаха и никой от тех за сдаване срамно уста не отвори и лицето първи да си опозори. Оградата беше прилична на пещ задушена, пълна със въздух горещ и със дим барутен. Свирепият глад издаваше вече своя вик познат. Децата пищяха уплашени, бледни пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,. Във всички очи пламтеше огън. Болнави и здрави, богати, сюрмаси, русите главички и белите власи зимаха участье в последния бой. Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!" и даваше сину напълнена пушка; и старата баба, що едвам се люшка, носеше куршуми в свойта пола, и мъжът, учуден, имаше крила: отзади, до него, жена му любима гледаше азлъкът пупал дали има. Децата пищяха като за пръв път чеваха гърмежи и гледаха кръв. и боят кипеше отвътре, отвън. Много борци хладни спяха вечен сън, и димът беше гъстък, и смъртта не беше ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше из женски гърди наместо млеко. Лудост бе пламнала във всяко око. Старците търчаха с ярост на лице и търесеха пушки с трепетни ръце...

Отвън враговете диви, побеснели сган башибозуци храма налетели - фучаха, гърмяха, надаваха рев и падаха мъртви във немощен гнев. Главатарят техен, с кръв топла оквасен, на таз жътва дива гледаше безгласен, и страхът неволно обзе му духът пред тез раи слаби, що сееха смърт, и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми, войска се зададе с трясък, тичешком... Сганта се зарадва, а в божия дом душите сетиха трепет и смущенье като пред десница, що принася мщенье. Битката утихна...Разредя димът, и някой глас чу се, че ехти в шумът: -Ний се бихме, братя, с башибозуци, защото са мръсни, диви и хайдуци... Ето, царска сила, да се предадем! -Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем! -Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим? - Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим! - Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. - Спогодба не става между тях и нас! Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна към войската царска и падна бездушна, и гърмът разклати смаяний народ! Трепна всяко сърце и всякой живот, огънят обхвана тия души горди. - Да се не вдадеме на турските орди! И гърмежът почна, и боят със гнев подзе своя страшен и грабен напев, но йоще по-страшно и йоще по-гробно. и смъртта из храма фучеше злокобно. Отчаянье мрачно ицата вапца, майки не познаха своите деца. отвън срешу храма зяпнали пушкала забълваха пламък и бомби, и хала! и стените стари разлюляха с звук кат внезапний вятър планинския бук като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои, слава! Вечна слава на чедата твои, на твоята пепел и на твоя гроб, дето храбро падна въстаналий роб! Слава теб, че ти се одържа до крайност и бори се в пушек, и падна със сяйност. Ти в борбата черна и пред турский гнев издигна високо твоя свилен лев, и глава не клюмна, и меча ни даде, и твойта светиня срамно не предаде, и нашта свобода ти я освети. и зо толкоз жъртви гордо отмъсти. Поклон на теб, граде, пепелище прашно, на борба юнашка свидетелство страшно! Твойте чеда бяха силни в трудний час, твойта гибел беше тържество за нас, защото ти падна със падане ново и в нашта исторйя тури светло слово. Защото ти блесна в синия простор след многото подлост, сред общий позо! Защото пропадна и в гроб се халоса славно както Прага, както сСарагоса, обвита във пущек, окъпана в кръв; защото ти - сетня - пример даде пръв как мре народа и не моли бога, и не рече: Милост! - в общата тревога; и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ и със голи ръце, и без никой вожд, без минало славно, без примери славни, що малките правят с великите равни, ти с твойта смърт страшна и храбри моми Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава, отвсякъде ужас и смърт приближава. и сганта, упита от лакома стръв, и гладна за блудство, за месо и кръв изскърца със зъби. Бомбите трещяха и момите красни с децата пишяха. Слисаните майки с поглед страховит блъскаха глави си о голия зид и падаха, други - с настръхнали власи във свойте колене душаха деца си. Във тоя миг Кочо - простият чизмар, наранен отслабнал и бунтовник стар, повика жена си - млада хубавица, на гърди с детенце със златна косица и рече: "Невасто Виж, настая сеч и по-лошо нещо... Ти разбираш веч... Искаш ли да умреш?" - И клетата майка бледна, луда, няма и без да завайка, сложи се детето с трептящи ръце и кат го цалуна в бялото чебце, задтана и рече: "То да е отзади! Удряй!"...И Кочо ножът си извади кървав из гърди й; и чучур червен бликна и затече, и Кочо втрещен погледна детето. То плачеше, клето! "Майка ти не ще и сама на небето!" Рече и замахна като в някой сън и възви глава си, пламнала в огън. Главицата падна, трупът се затресе и кръвта детинска с майчинта се смеси. И Кочо пак рече: Не остана мощ, но за един удар имам сила йощ!" И ножът димещи опря с две ръце право дето тупа негово сърце. И падна обагрен, грозен, страховит с отворени очи и със нож забит. .............................. .............................. И храмът ехтеше от моми, невести, кат падаха в кръвье или в безчестье! И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!...

Всички произведения на Иван Вазов

Ако информацията ви беше полезна, моля харесайте и споделете:

Най-четени произведения

Най-малко четени произведения