Градушка

Пейо Яворов

Градушка

"Една, че две, че три усилни и паметни години... Боже, За някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа.

 

Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар и - вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува!

 

 

А то градушка ни удари, а то порой ни мътен влече, слана попари, засух беше - в земята зърно се опече... "

 

 

Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита - и знойно лято позлати до вчера злъчни широти.

 

 

Назряла вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива.

 

 

Затопли радост на сърцето, усмивка свърне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст - ръка неволно прави кръст:

 

 

"Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекне ще и тежко бреме, - на тежки мъки края дойде".

 

 

Додето сила има, селяк без отдих труд се труди... Почивка - ей я, би-ще зима. Сега - недремнал и се буди: петлите първи не пропели, дори и куче не залае, на крак е той... - "Катран и върви, бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае невеста ранобудна - всичко, готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; - самичко сърце си знае как се стяга...

 

 

И сърдита за нещо тя на двора бяга и пак се връща в килеря, тършува... "Днеска да намеря Седмина още - чуеш жено? - Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига! Небето ето - го червено, че вече слънцето се дига, добитъкът те гладен чака". А Ваньо сънен се прозява и зад сайванта в полумрака подал се - Сивчо го задява с носът си влажен по вратлето. "Хе ставай! - вика пак бащата отсреди двора, на колата затракал нещо, - стига..." Ето в съседен двор се вдига врява - там някой люто се ругае. Наблизко негде чук играе и наковалнята отпява. А сутренник повява леко и звън от хлопки от далеко донася в село; стадо блее... На всякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща.

 

 

Преваля пладне. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небето, а то сивее мъгловито. И слънцето жълтей сърдито: От юг бухлат се облак дига пълзи и вече го настига; по-доле вирнали главите и други... Знак е - чуй петлите. А гъски около реката защо размахали крилата, и те са глупи закрещели, Какво ли са орали, сели?

 

 

Върни се облако неверен, - почакай, пакостнико черен, неделя - две... ела тогази, страшилище! А облак лази, ръсте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо... Милост няма! Ще стане пак беда голяма. - на завет всичко се прибира, сърцето трепне, в страх премира, че горе - дим и адски тътен. Върхушка, прах... ей свода мътен продран запалва се - и блясък - и още - пак, - О Боже!... Трясък оглася планини, полета - земя трепери... Град! - парчета - яйце и орех... Спри... Недей... Труд кървав, Боже, пожалей!

 

 

Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва нейде надалече и вълк на стадо - вихър леден подгоня облаците вече. А ето слънцето огряло тъжовно гледа върволица от стари, млади и дечица забързали навън от село; в калта подпретнали се боси, глави неволнишки навели, отиват, - черно зло ги носи в нивята грозно опустели. Че там жетварка бясна хала просо, пшеница, ръж, ечмени - безрадно, зрели и зелени, и цвет - надежди е познала...

 

Всички произведения на Пейо Яворов

Ако информацията ви беше полезна, моля харесайте и споделете:

Най-четени произведения

Най-малко четени произведения