Cis moll

Пенчо Славейков

Cis moll

Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец. Таинствена и чудна лятна нощ полухваше с дихание си морно и лееха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици; невнятен говор водеха със тях в градината събудените ветки. Нощта бе ясна, но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата - и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад, през стаята премина и замислен той седна пред отворений роял... Разсипаха се звуци бурен вихър и трепнаха прекъснати. Ръце отпусна той и смъртно бледен лик безпомощно обори на гърди. И в мрачния му ум злокобни мисли се зароиха, сепнати за миг, тъй както искри изпод пепелта на току-що разровена жарава:

- За мене всичко свършено е вече! Слепецът няма слънцето да види. Във безпросветна нощ залутан, само живее той - да чувства адский ужас на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки на слънцето лучите - с звуковете на музиката... А едни, едни те даваха живот на моя дух и светлина на гордите ми чувства. Аз доживях самичък да се видя мъртвец приживе, Другите живеят с живота на творенията мои - и само ази зарад тях съм глух. И призракът на мойта чест жестока ме неотстъпно навсъде преследва със своя злобен и ужасен смях: "Творецът на хармонията - глух!" Душа жаднее за покой - покой във гроба - на чиито двери няма съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт над него и облъхна го със мраз. Но геният, хранител на душата, отблъсна властно удара... Бетховен чело подье и през прозореца стрелна навъсен поглед в звездни небеса. - Покоят е тъй близо!... За такъв ли покой жадней сърцето? Избавленье! В смъртта покой?! Дали не малодушье за него с своя милкав глас ми шепне?... Де гордото съзнание - че грей величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; но в слепота от хилядите зрящи дничък само той е виждал ясно... Не из очите погледът излиза, а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек! То стон ли е на хаоса душевен? Свещен ли плач на бедното сърце? Или е трепет то на ощ незнайни, но горди мисли, зародени в мрака, що божий пръст на нов насочва път?...

Не! Не! Живее всемогъщий дух - а с него аз в изкуството живея... И загубата на единий слух нелесно тъй убива идеалът, когато него Висший Слух поддържа! Аз чувствам чрез него буйний пулс на общия живот на естеството - не той ли бие в моето сърце? То не от туй ли страда тъй жестоко? В страданьето е негова живот! И само в него ази ще намеря за нови чувства нови звукове - изкуството чрез тях да обновя...

Таз висота достигна, възродена в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян унесен, той сафърленото свое творение отново залови - и се забрави, и забрави всичко... В хармония и дивна, и надвластна се сбориха и сляха звукове, метежен рой подир метежен рой, като пожарни пламъци. От тях на беззаветност знойний дъх повея... А смъртните окови, що душата тъй гордо бе зафърлила, звънтяха болезнено, като отьек на буря, и нейде си замираха далеч... В нестройний строй на тоя химън горд диханието на покой възвишен трепереше - покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази как влезе тихо в стаята един от младите му ученици; сепнат от звуковете бурни на рояла, зад него той застана... И ужасни в главата му се мисли зароиха: "Рикание на гладен лъв в пустиня в тез звукове ехти. Отде те идат? Това не е ли изблик на безумье? Или той с свойта глухота изгуби и паметта за формата и строя? Безумецът, дали не възмечтава да заглуши светът - и нов закон да тури за хармонията той?!"

А между туй, съзнанието тайно мълвече на Бетховена в душата: "Ти на съдбата няма що да робщеш. Ти имаш свой особен дял... Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и възгорени, да ги възвисиш. И в тях сърца, един през векове, ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."

Всички произведения на Пенчо Славейков
Сподели:

Най-четени произведения

Най-малко четени произведения